неделя, 20 ноември 2016 г.

ШОКирана съм, Велчева

Сивото ежедневие.
То беше причината Иван да бъде винаги намръщен. Хората като него ходеха до супермаркета, за да си купят две, три неща и за да се скарат с касиерката. Или може би, за да потърсят утеха , купувайки си алкохол и евтина наденица. Иван обаче обичаше да гледа останалите хора в магазина, да пресмята какво и колко са си купили . Ходеше и си мрънкаше нещо сам, докато оглеждаше храните и етикетите им. Всичко му се струваше скъпо. Донякъде беше прав.  Неговият стандарт  на живот беше на прага на бедността. Той е млад, но сприхав, леко простоват и арогантен. Никога не намираше работа, която да отговаря на изискванията му. А когато харесаше някаква позиция, той не отговаряше на очакванията на работодателите. Каква ирония на съдбата. Той винаги гонеше това , което не може да има. Като всички нас. Неговият проблем обаче се задълбочаваше, имайки предвид самотата му. Личният му живот не беше никак розов. През последните години рядко се беше срещал с жена. Смяташе , че всички те са меркантилни и причината да не бъдат с него е фактът, че той работи за 700лв.
Виждайки големите приятелски компании , влюбените двойки и усмивките, върху лицата на хората в супермаркета, той реши да се разнообрази купувайки си седмичния брой на вестник „Шок”. Всекидневието на хора като Иван е изключително скучно и лишено от всякакъв вид нови емоции и преживявания. Той бе едва на 25години, а всяка вечер преди лягане , четеше в-к „Шок”. Интересни, пикантни новини и жълти, безсрамни статии, които изпълваха съзнанието му с любопитство . Четейки историите, измислено по най-евтиния и безсрамен начин, Иван убиваше самотата и скуката, които се бяха настанили в безсмисления му начина на живот. Животът  извън скромната квартира на младия безделник , си вървеше с пълна сила. С пълна сила се задоволяваше и потребността му от безсмислена информация и никому ненужни клюки.  Такъв беше обаче не само Иван,  а голяма част от българския потребител. Понеже му беше скучно, закупуваше нещо напълно фалшиво, жълто и изкуствено. Нещо, което разнообразяваше ежедневието на дребни души, които хранят съзнанието си с лъжливи истории, интриги и драматизъм.  Иван няма желание да живее и да създава, той иска да съществува и да подхранва комплексите си. ШОКиращо е  , че в модерен и разнообразен свят като днешния, хора като Иван продължават да четат „Шок”.  И докато ние се смеем и създаване истории, Иван ще ги чете, но те няма да бъдат същите. И той ще бъде сам. Отново. Аз и днес го видях пред щанда за жълти вестници.

 Лошото е , че не  бях ШОКирана. Очаквах го.

сряда, 8 април 2015 г.

Защо ми се псува?

      Мислех си, че съм възпитана.  Само си го мислех обаче. Осъзнах, че греша в момента , в който забелязах, че постоянно искам да псувам. Псувам дупките, политиците, колите, хората,университета, пътищата.. всичко. Абе, псува ми се!  А смятам, че не ми отива. Слагам  си червеното червило и псувам. Нещо не се връзва.Толкова е грозно. И неприлично. Защо ми се псува?
    Ставам в 5 и тръгвам за работа. Спи ми се толкова много, че забравям къде съм паркирала предния ден. Мразя да ставам рано. Особено в 5. Търся си колата, а не я виждам. Защо? Ами защото на улицата ми няма осветление. Лунна светлина. Ходиш и се молиш  да не паднеш,  да не те помислят за богата стюардеса и да те нападнат, или просто да не се блъснеш в нещо или някой. Особено в  пиян ( в 5 сутринта пияните в Студентски град са повече от тези, които отиват на работа). След като се спънах в една от хилядите изкривени и изкъртени плочки, си намерих колата. Мамка му- псува ми се.  Тръгвам и си разбивам колата на всеки два метра. Не в дупки, а в ями. Не защото не ги заобикалям, а защото са навсякъде. Пак ми се псува. И си псувам. Сама съм. 5 сутринта е !
     Бързайки за лекции и още куп задачи, се прибирам от работа и докато един изключително „любезен и чистоплътен” таксиметров шофьор ми заповядва да  му направя място в моята лента, за да заобиколи "някакви" си дупки, с думите „Мръдни малко ма , мършо!” , изведнъж супер много ми се прииска да …? Псувам?! И знаете ли защо? Защото съм забелязала, че простака се обижда най-много от псувня! Като му заявиш, че е прост , и че се държи неприлично, той смята, че нещо с теб не е наред, и че се правиш на по-образован и възпитан от него, че се смяташ за много важен. Заблуждава се , че говориш много сложни и неразбираеми неща, че си луд.  Започва да си избива комплексите с още по-голяма простащина и те кара да паднеш на нивото му-като  го псуваш. Страшни манипулатори. Псувнята те  "сближава"  индиректно с простака - намирате общ език, наранява го, а после... После трябва да бягаш. Аз "избягах", защото не ми се искаше да ме хване простащината. Тя е много лоша. А и до мен имаше кофи, преливащи от боклук . Смърдеше!Представяте ли си: отдясно- боклука, а отляво- другия боклук -той-наглия шофьор. Пак щеше да ми се наложи да псувам . Държавата. Ситуацията. Хората. Та..когато напсуваш простак, той винаги знае какво имаш предвид. Разбира, че нещо не е наред. Е, поне таксиметровия шофьор, който ме нарече мърша, със сигурност ме разбра правилно. И се обиди. Хи-хи-хи.
      Паркирам. На тротоара. Няма да давам обяснения защо! ЯСНО Е! Отдалечавам се от колата си и изведнъж чувам „ Ааа, Ланчия.. Та това въобще кола ли е бе? ХА ХА ХА ХА ?” Ох, как пак ми се псува. Да, кола е, кифло. Кола, която си купих сам сама. Докато ти не спря да се целуваш със стареца в Мерцедеса му.  Видях вии!  Поне да те возеше в по-нов модел! Прецакала си се малко! Всъщност МНОГО!  Ха-ха-ха!!!!!
Май сега и тук е момента да тегля една дълга псувня на всички разбирачи, които „признават” само немски коли, и които не спряха да се подиграват на малката ми, иначе удобна италианска кола.  Както и да ги апелирам да ми купят една по-хубава ( направо ще им дам линк към няколко модела)  , а пък после те ще ми дадат пак съвети дали да я изгоря "тая макаронка" или да я дам на вторични!

Абе, защо непрестанно ми се псува? Не ми отива! АЗ НОРМАЛНА ЛИ СЪМ?! 

Просташко ми е,

Велчева

петък, 20 февруари 2015 г.

Три минути

Пуснаха колесника..
Тъмно е. Вятърът е силен, а пистата е заледена. Не спира да вали. Сняг, много сняг! Москва!!

Здрасти,
пиша ти след толкова време..Да, знам, че е странно и нетипично за мен!  Досега все чаках теб! Не , сега не очаквам нищо от теб... Пиша ти, защото нещо в мен ме кара. Отдавна. Нещо противоположно на тежестта, която ме спираше. До днес. И която ми тежеше. До сега. Тежестта, наречена ЕГО. Тежестта, която всички носим. А някои дори преносваме. Тази, която си мислим, че ни помага, а всъщност ни премазва, изкривява и променя. Смазва ни! Та.. искаше ми се просто да ти се извиня..на теб, и на теб, и на теб , и на теб.. На вас! На всички вас, които съм пренебрегнала, обидила или наранила.. На теб, защото ти крещях, или защото просто те наказвах с мълчание.. На вас за променливите ми настроения.. На теб за смесените ми чувства, за страха ми да разкрия себе си и да изразя емоциите си.. Към теб.! За теб!  Пред теб! Всяка вечер пиша на...себе си! Звучи налудничаво нали? Мислите ми пишат!? Не спят, а пишат! Вечерта е самонаказания и анализи. Анализи върху мисли, спомени и моменти.. Егото ми, колкото и да не му се иска, се извинява и на самата мен. Извинява се за моментите и хората, от които ме е лишило. За думите, които ме е спряло да кажа и за чувствата, които ме е карало да прикривам! Извинява се и продължава да се натрапва в живота ми. Противоречи си! Като теб! Като мен! Не знае какво иска! Като теб.. Като мен! Бягам, а то ме следва.. Като теб! Когато съм слаба, го търся, а то се крие!  Пак като теб!

Вятърът в Москва си "играеше" със самолета, пълен с пътници, а съзнанието ми ме отведе в свят пълен със спомени. Свят , описан в първите няколко реда. Свят, пълен с ЕГО. Навсякъде!
Животът ми на лента за 3 минути! В съзнанието ми изплуваха хора, много ценни хора и щастливи моменти с тях. И вие бяхте там!

 Хванах здраво седалката. Всичко се тресеше.
Кацнах! Колесникът удари земята. Писъците утихнаха в тъмнината, а пътниците запляскаха и ме върнаха в реалността. Спирачките на самолета спряха не само него, но и мислите ми.. Тук съм, сред вас.. И сред егото ми/ти/ви!

Ще чакам да пишеш скоро! ТИ! Нали така сме се научили- винаги да се чакаме!

понеделник, 2 февруари 2015 г.

ТИ ГОНИШ!

Не мога да повярвам-всички са луди! Живеем в непрестанен маратон-всеки се състезава с някой! Всички се гонят с надеждата да се хванат, но ги е страх да си признаят. И бягат! Всички бягат от чувствата , емоциите и истината! Много ни е страх! Страх ни е да не бъдем излъгани, да не бъдем подигравани и изоставени! Страх ни е да не се припознаем в другия! И пак бягаме! Заблуждаваме се и се самонаказваме.. Срам ни е да си признаем какво и кого искаме, защото знаем, че това не е всичко , от което имаме нужда, или пък просто защото ние самите не сме го заслужили! И пак се гоним! Куче и котка. Превръщаме се в хора, които не сме, играем детски игрички и "въртим" еврини номера.. За да се харесаме.. За да бъдем интересни...или просто, за да си "погалим" егото. Всеки се променя, за да се хареса на този, който всъщност не го заслужава! Всеки чака другия, докато губи себе си! Чакайте си! Или се харесвате , или не.. Или се искате , или не.. Но докато го осъзнаете -продължавайте да се гоните! Скоро ще се изморите!

понеделник, 15 декември 2014 г.

Никога не съм разбирала смирените жени. Тези, за които сте слушали, и които сте виждали в арабския свят. Нима животът е по-лесен , когато мълчиш? Всъщност, тези, които говорят най-малко, манипулират най-много! Хората са казали - тихите води са най-дълбоки! Гледаш я, красива и смирена , и се питаш как е възможно? А забеляза ли как движи очите си? Забеляза ли дяволския й поглед? Жените, които се съгласяват за всичко с мъжете си, всъщност ги лъжат най-много- не, не чрез думи, а чрез тайни действия, които винаги остават незабелязани. Та тя мълчи! Кой ще се осъмни в нея?  Обзалагам се, че по-опасни от приказливите жени  са мълчаливите. Тези , които докато се съгласяват с вас, кимайки, всъщност кроят поредния си пъклен план и подреждат личните си изгоди. 
Честно казано мълчанието не ми е по вкуса. Е, вие, които ме познавате, сигурно го знаете! Понякога говоря толкова много, че дори се чудя как ми стига въздух. Та аз почти не млъквам! Горя.. Изгарям от емоции, които не мога да контролирам и чувства, които ми  е трудно да показвам! Когато чувствам най-много, говоря най-малко! Страх ме е ! Лутам се от една крайност -истеричен смях, към друга- истерични викове.  Срам ме е ! Защо не мога да млъкна? Опитвам се! Налагам си определени граници! Задушавам се ! Искам да крещя! 

вторник, 18 ноември 2014 г.

ДУБАЙ

Вървя и се губя.. Губя се между огромните небостъргачи и хората.. Губя се, но не ме е страх. Мирише на арабски парфюм.. Миризмата е трайна, запомняща се и силна. Харесва ми! Още малко крачки и усещам уханието на индийската кухня.. Хората около мен говорят на различни езици, чувам ориенталски ритми, азиатски туристи вървят срещу мен- те са навсякъде… Обърквам се. Къде  съм? Димът от наргилето, който току-що премина през мен, ми припомни- аз съм в Дубай.
  Топло ми е, а същевременно приятно.. Нощният полъх гали лицето ми, а косата ми не е толкова права, колкото ми се искаше да бъде, но съм щастлива.. Ах, този арабски парфюм – пак го усетих. Навсякъде виждам противоположности: шарени евтини сергии срещу лъскави скъпи магазини; богати шейхове срещу бедни търговци.. Виждам злато. Много злато- типично за арабския свят..Шарени шалове и килими, наргилета.. Небостъргачите не ме задушават, напротив, прегръщат ме и ме отнасят до най-големия си брат- Бурдж Халифа.. Омагьосана съм..Влюбена съм. Не мога да спра да се усмихвам.. Фонтаните танцуват, а аз с тях. Музиката гали сетивата ми- кожата ми настръхва. Толкова съм развълнувана..
 Дубай- този от филмите и картинките. Дубай-красив, горещ и пленяващ… Снимки..Правя много снимки, за да запечата всеки момент. Но не мога. Не мога да запаметя всичко, което искам. Моментите ги преживявам, усещам, чувствам, но не съм достатъчно способна да ги опиша и илюстрирам- нито аз, нито фотоапаратът ми. Оглеждам се и настръхвам. Очите ми се насълзяват. От щастие! Моторите на мощните коли, движещи се по пътища, за които в България мечтаем, ме събуждат от съня и ме изпращат в друга реалност… Реалността на материалното..Обръщам се надясно: Дрехи, скъпи коли , огромни магазини , лъскави заведения и богати араби..Не звучи зле нали? Обръщам се наляво: експлоатация на труда, бедни индийци, филипинци-роби, мизерия..А сега какво мислите? Страх ме е да се обърна пак!
Ах, Дубай! Ти си красив, строг и несправедлив… Тук малко хора имат много и много хора нямат нищо… Пленяваш ме с цветовете и аромата си.. Опияняваш ме с богатствата си , а същевременно ме отрезвяваш с несправедливостта си.. Ах, Дубай.. прекрасен дворец за едни и грозна, стара квартира за други...  Образите ти си противоречат като деня и нощта, като огъня и водата..като съдбите на богатите арабски шейхове и бедните индийски роби…
 Пак сънувам.. Аз съм в приказка. Приказка , в която принцовете  не са на бели коне, а в бели скъпи джипове и коли. Обаче, никой не може да види лицата на принцесите им. Те показват само очите си.. Чисти са ! Продължавам да вървя, заравяйки краката си в златния пясък..Топло ми е...Горя-изгарям, но търпя. Сафарито е по-приятно, когато настъпи залезът и нощният полъх- не искам да се прибирам.  Качвам се на атв и преминавам през огромните дюни. Колкото по-бързо карам, толкова повече ми харесва.. Има вероятност да падна, подскачам, но се хващам здраво и пак давам газ..Оставям следи! Пясъкът се променя, запечатва дирите ми..Дюните сменят формата си-минавам през тях...Пак натискам газта..Дано не се загубя.. Не спирам да се усмихвам…
Чувам камилски рев-пак се събуждам. Камилите са изморени и стари. Имат големи, влажни и тъжни очи.. Хората им се радват и искат да се снимат докато ги яздят, а на животните въобще не им е до хора-мразят ги. И пак се замислям..ПАК РЕАЛНОСТТА!!? Едни са щастливи за сметка на други. Едни се возят, а други ги носят на гърба си цял ден- цял живот..  Бягам!.Кога ли ще сънувам отново?!


вторник, 11 ноември 2014 г.

Толерантен ли е българинът?

Толерантен ли е българинът? Мислила съм върху този въпрос хиляди пъти. В съзнанието ми се лутат най-различни ситуации, които разкриват същността и манталитета на българския народ. Българинът в съзнанието ми е шизофреник. Днес е толерантен, широко скроен, мил и гостоприемен, а на другия ден- друг човек- тесногръд темерут, който псува и не иска да приеме тези, които не се вписват в представите и ограниченията му за нормално и приемливо.  Със сигурност ще успея да оправдая тезата си, че е толерантен, ако поставя някои от най-коментираните проблеми в страната, а именно търпимостта, която проявяваме към задкулисните игри на политиците  и толерантността, която спазваме към всички безумни помощи и закони, създадени за хората от ромски произход. Но не искам!  Не съм забравила и какво беше отношението на българите спрямо бежанските лагери.
Когато сирийските деца боледуваха в мизерните лагери, аз също боледувах, но не защото съм изпитала болката от това да напусна родната си държава, дом и роднини, а защото виждах омраза и злоба в очите на българина. Българинът- моят брат, който се плашеше да подаде ръка, който НЕ беше ТОЛЕРАНТЕН с „непознатите”, които имаха нужда от подкрепа и защита. Тогава разбрах, че сме толкова бедни и имаме толкова малко, че ни е страх и от по-бедните, и от по-беззащитните. Страх ни е да не ни ограбят – емоционално и физически. Страх ни е да бъдем толерантни!
Още когато започнахме да хулим всички , които търсеха помощ в държавата ни, в съзнанието ми възникнаха няколко въпроса : „Достатъчно толерантен и съпричастен ли е българинът с чуждата агония и тежка съдба?”, „Достатъчно смели ли сме, за да обявим, че в държавата ни винаги е имало престъпност и нередности или е по-лесно да си „измием ръцете” със слабите и непознатите?” . ДА, много е лесно да прехвърляме вината върху другите- тези чуждите, имащи различна вяра и религия, различни идеали и принципи.  Народът ни беше решил, че за всичко са  виновни хората от бежанския лагер- тези, които нямат право на глас и мнение, защото са в чужда страна и то незаконно, тези, на които животът е изцяло зависим от подкрепата и законите  на държавата, в която са намерили подслон и „спасение”..
Молете се никога да не бъдем на тяхното място. Никога да не бъдем бежанци. Молете се никога да не бъдем чужди, слаби и изплашени. Никога да не търсим подслон в чужда държава, никога да не ни затварят границите си , за да не им вземем и малкото , от което имаме нужда. Никога да не срещаме толерантността, която ние самите показваме. И не забравяйте: „Човек до човек опира! „
За мен този период, в който българите показаха отношението си към сирийците , беше показателен затова колко сме толерантни. Невъзможно е с един пример да се обоснове тезата, че българинът не  е толерантен, но смятам, че точно в такива ситуации и периоди, можем да опознаем себе си и хората около нас. Колко е лесно да бъдем коравосърдечни, а колко е трудно да бъдем толерантни…